Позволете на зависимия да се сблъска с последствията от действията си
Сблъсъкът с последиците дава усещане за „дъно“ и помага на мотивацията за лечение
Автор: offnews.bg
Животът със зависим човек, особено с този, който не се лекува, е изпълнен с много негативни емоции – гняв, обида, разочарование, вина, обвинения и др. Близките на зависимия ежедневно се сблъскват с хаос, непредвидимост, несигурност, загуби, често дори агресия и насилие. В опита си да се приспособят, обикновено „плащат“ висока цена. Точно както и зависимия, съсредоточават живота си около употребата/играта, загубват, изоставят или пропускат ценни за тях неща. Поемат свръхтовар и ангажименти, за да компенсират последиците от зависимостта. Чувстват се уморени, напрегнати, неудовлетворени. Такива са наблюденията на психолога и психотерапевт Росица Бялкова, която работи с близки на зависими. Нейни са професионалните съвети към хората, които споделят живота си със зависим.
Как трябва да се говори с партньора за зависимостта му?
Зависимостта е болест, а когато човек е болен, близките му го подкрепят да се лекува. За разлика от други заболявания, зависимостта трудно се признава. Често зависимите предпочитат да говорят за другите си заболявания, последици от зависимостта: различни психични разстройства, депресии, панически атаки, шизофрения или заболявания като диабет, сърдечни проблеми, полиневропатия, цироза на черния дроб, панкреатит и др.
Това е така не само заради стигмата, но и заради специфичните механизми, чрез които зависимостта въздейства върху възприятията, емоциите, мотивацията… Близките на зависимия не могат да противодействат на тези механизми, но могат да не се поддават на манипулациите, могат да не вярват на обещанията, които няма да бъдат изпълнени и могат да не губят време да разчитат на планове, които никога няма да бъдат реализирани. Могат да се отдръпнат, да се дистанцират емоционално, да не бързат да почистват след поредния запой, да не търсят извинения за неприемливото поведение на зависимия.
Могат да признаят, че има проблем, могат да се престрашат да споделят и да потърсят помощ. В този смисъл, по- важни са действията, които ще дадат възможност на близкия да усети дискомфорта на последиците от зависимостта си, а не думите, които ще му дадат нов повод да се оправдава, да лъже, да манипулира.
Как зависимият може да бъде убеден да се подложи на терапия?
Разпространено е убеждението, че зависимият трябва толкова много да пострада, че да се осъзнае и с усилие на волята да спре да употребява. Често, чакайки това „осъзнаване“, майката се оказва пребита от сина си, бащата се отказва от детето си, семейства се разделят, животът на много хора се превръща в ад, който продължава с години. Истината е, че всичко това може да бъде спестено, ако зависимият претърпи последиците от своите действия.
Сблъсъкът с последиците дава усещане за „дъно“ и помага на мотивацията за лечение. Има и една техника, наречена „интервенция“, която също помага за провокиране на усещането за „дъно“ и която може да се проведе след предварителна подготовка със специалист. Една от стъпките в „интервенцията“ е да се направи списък с възможно най-много факти, илюстриращи проблемите, произтекли от употребата и/или хазартна игра на зависимия.
Как се работи с психотерапевт в периода, когато партньорът ти е в клиника?
Значителна част от терапевтичната работа за близки на зависими е информирането, т.нар. психообразование. Разглеждат се и се дискутират теми, свързани със зависимостта, с последиците за семейството, с начините, по които то се опитва да се приспособи и с негативните последици от приспособяването към ситуацията. Участниците в този вид терапевтични групи могат да свържат получената информация със своята конкретна ситуация, да разберат доколко те самите са засегнати от проблема.
Черпят от опита на останалите участници, както и от многобройни практически примери и насоки от водещия. Получават подкрепа, разбиране. Имат своето пространство да споделят и да бъдат чути. Зависимостта и съзависимостта са мъчителни състояния, но ако зависимият може да смекчи болката с алкохол, наркотик или хазарт, близкият му не разполага с такива „обезболяващи“. Затова обръщаме специално внимание на близките.
Кои са "подводните камъни" при връщането на терапевтирания в семейството?
Представете си, че на един лист нарисуваме членовете на едно семейство. Оказва се, че един от тях е зависим. Семейството търси помощ, отива при терапевта, отделя от картината зависимия си член и го „дава на терапевта да го поправи“. Терапевтът му въздейства, метафорично казано го „поизрязва“, оформя силуета ….и т.н. и го „връща“. Оказва се, че променената фигура не пасва на непроменената картина.
И тук вариантите са два този, този, който не пасва, да стане част от нова картина или картината да се промени, за да се впише променената фигура. Това е метафора на „подводните камъни“, за които попитахте. Когато участват в програмата, зависимите преминават през много интензивна личностна работа, която стимулира тяхното осъзнаване, промяна и личностно израстване. За да не саботират несъзнателно този процес, близките трябва да знаят през какво преминава зависимия и те самите да преосмислят случилото се, да развият нови знания и умения.
Разбирам, че е важно да демонстрираме доверието си в зависимия, който се лекува, да подкрепяме увереността му, че ще се справи, но как да стане това?
В рамките на самото лечение, зависимите работят върху своята самооценка, мотивация, увереност, умения за разпознаване на рецидив и превенцията му. Поддържането на мотивацията, увереността и оздравяването на зависимия не е задача на близките, но има неща, които те е добре да не правят, като например да не предлагат на зависимия „да пийнат“ по едно, за да „отпразнуват промяната“. Дори водещата зависимост да не е алкохолът, пиенето му ще повиши риска от рецидив.
Има и още един риск, който е добре да се знае. Когато животът на близките е бил посветен единствено на грижата за зависимия, чрез опитите да контролират неговата употреба/хазартна игра, чрез поемане на допълнителни отговорности и ангажименти, за да компенсират различни загуби, тогава промяната при зависимия се оказва криза и сблъсък с нещо ново и непознато за близките, което изисква и те да променят свои навици, нагласи и да излязат от комфорта на познатото, на рутинното. Не всеки близък е склонен да го направи, а някои имат желание, но не знаят как.
Ако семейството е с деца, как им обясняваме какво се случва – зависимостта, липсата, когато другият е на терапия, поведението при връщането му в семейството?
Преди да се говори за зависимостта, е добре възрастните да се запознаят с начините, по които децата се приспособяват към зависимостта в семейството. Има различни роли, в които децата влизат и те не са едни и същи за всяко дете. Един от патологичните механизми на приспособяване към зависимостта е „не мисли“, „не чувствай“, „не говори“, „не споделяй“, „не питай“... В заниманията, предназначени за близките, е предвидено обсъждане на влиянието, което зависимостта оказва върху различните членове върху семейството и върху децата, както и обсъждане на конкретни въпроси, свързани с конкретни лични ситуации.
Разумно ли е да въвличаме и други в подкрепата на зависимия, който е преминал терапия, или е най-добре това да остане в тесен кръг?
Разумно е да не поемаме отговорност, която не е наша. В рамките на терапията си зависимият е подкрепен и поема своята отговорност за живота и здравето си, осъзнава последиците и загубите от употребата/играта си, развива нови умения, които подпомагат взимането на здравословни решения. Така че е напълно в състояние да си вземе лично решението кой от обкръжението си да информира за своята зависимост.
Случвало ли Ви се е да работите с двойка, в която и двамата са зависими?
По- често се случва да работя със зависим, чийто партньор също развива зависимост.
Кога психотерапията с близките на зависимия е ефективна и кога преценявате, че е безсмислено да се полагат усилия?
Никога не е безсмислено да се полагат усилия. Но всеки случай е различен и резултатът зависи от ресурса и активността на пациента. Освен това често процесът на лечение е свързан с рецидиви и хората погрешно смятат, че щом се е получил рецидив, значи лечението е невъзможно и случаят е безнадежден. Това не е така. Важно е човек да се поучи от рецидива и да продължи да полага усилия. Често трайните ремисии се получават след неколкократни рецидиви.
Как да се съхраним и кога да бягаме?
Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. Но мисля, че е важно да се каже, че за да вземе конструктивно решение, човек е добре да си даде време да осмисли ситуацията, в която се намира. Затова бих посъветвала консултирането със специалист, който да подпомогне процеса на осмисляне.
Случай, който Ви е изненадал?
Близък на зависим, който е бил много активно борещ се и непримиримо отрицателно настроен към „слабостта на близкия си“, който развива същата зависимост, след като партньорът му е започнал да трезвее.
Вашите съвети към хората, които живеят със зависими?
Погрижете се за себе си!
Започнете да определяте граници и да казвате „не“.
Защитете себе си и децата си.
Въздържайте се да „навлизате в чужда територия“ – да поемате чужди задължения и отговорности.
Обърнете се за подкрепа и помощ.
Помнете, че можете да живеете само собствения си живот. Отговорността за живота и здравето на другия не е ваша.
Росица Бялкова е дипломиран психолог и психотерапевт в областта на монодрама, психодрама, индивидуална и групова психотерапия. Автор на програми за универсална и индикативна превенция на употребата на психоактивни вещества. Обучител и водещ на тренинг-семинари и терапевтични групи. От 2007 г. се занимава с терапия на хора със симптоматика от депресивния спектър, а от 2016 г. надгражда терапевтичния си опит с консултиране на лица, експериментиращи и/или активно употребяващи психоактивни вещества и техните близки. Завършила е магистърска степен по специалност „Психология” към СУ „Св. Климент Охридски”. Преминала е десетки обучения в областта на зависимостите, както и в мотивационно интервюиране. Завършила е школа по зависимости във Варшава. Обучена е в терапевтична работа със съзависими лица. Член на Дружество на психолозите, Институт за психодраматични практики „Хирон“, Дружество по психодрама и групова психотерапия – България и ФЕПТО. Води терапевтични сеанси с близките на зависими в клиника "28 дни, за да си чист".
